Добре дошли в зимата на чудото
Изборите, които се организират по света тази година, са едни от най-значимите в актуалната история — и все пак по някакъв метод имат цялата прелест на съревнование за президент на студентски съвет. Защото това са избори без хрумвания, цялостни с политика без политика и яростен спор за полезности, само че не и за посока. Това е горчив, замайващ свят за тези, които са посветили живота си на мислене по какъв начин обществото може да се провежда по-добре. Добре пристигнали в зимата на коварството.
На Доналд Тръмп не му липсват политически хрумвания, правилно е – от увеличение на комерсиалните цени до директни избори на шефове на учебни заведения и „ смазване на дълбоката страна “ – само че едвам даже доктрина за това по какъв начин те би трябвало да създадат нещо по-добро. Неговата съвсем победена съществена съперничка Ники Хейли (която отхвърля да се прибере у дома, макар че личният състав на ресторанта слага столове на масите и щраква ключа за осветлението) няма забележими политики, точка.
Демократическата страна не е доста по-добра. След първия мандат, в който неговата подписваща политическа самодейност беше огромен, еднократен и не изключително своевременен проект за екологични разноски - по този начин нареченият Закон за понижаване на инфлацията - Джо Байдън наподобява решен да търси втори мандат основно с обещанието за не е Доналд Тръмп. Тъй като на никого в Демократическата партия не е разрешено да подлага на критика своя явно уязвим претендент, няма политически спор. Междувременно в Обединеното кралство концепциите на Консервативната партия от дълго време се изчерпаха, до момента в който лейбъристите наподобява са решени да нямат такива, които да попречат на преднината им в социологическите изследвания да се трансфорат в изборна победа.
Политиката постоянно е неприятна отношение към политиката; изборите са огромно съревнование сред разнообразни визии за обществото, хрумвания за народност или желания пред ролята на страната. И въпреки всичко в продължение на доста години гласоподавателите чакаха техните държавни управления да имат някаква концепция по какъв начин да създадат нещата по-добре, а не просто по-националистки или по-либерални, по-свободен пазар или по-ляво. Това беше ролята на мигача. Това беше правилно по време на държавните управления на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън от 80-те години на предишния век, които бяха подкрепени от доста консервативна мисъл и доближиха технократичен разцвет при Бил Клинтън и Тони Блеър през 90-те години. Това бяха годините на необикновен апотеоз, на политически семинари в сърцето на държавното управление — на подтиквания и тласъци, трети метод, такси за тапи, пренасочване на запаси към обучение в ранна възраст и промяна на публичните услуги.
Последващият крах на извивката се дължеше частично на личния им неуспех. Центристките промени в никакъв случай не са били задоволителни сами по себе си, с цел да задоволят необятен политически кръг, само че неуспехите, които доведоха до финансовата рецесия от 2008 година и последвалите избавителни стратегии - проектирани съгласно безупречни технократски правила, само че неразбираеми за междинния гласоподавател и надълбоко непопулярни - взривиха концепцията че способените водачи биха могли да трансформират пътя си към един по-добър свят.
Последващите развития вкараха уонкизма в още по-дълбока дупка. По време на пандемията технократите бяха на напред във времето: в някои страни се справяха добре, в други зле, само че в съвсем всички се направиха непопулярни. Войната в Украйна и завръщането на съперничеството сред Съединени американски щати и Китай на велики сили съживиха избран тип простаци - тези, които водят военни игри и гледат сателитни фотоси - само че спорът изисква разноски за защита, а не схеми за по-добро общество. Междувременно непрекъснатото застаряване на популацията и спадът на темповете на стопански напредък в напредналите страни значат, че има все по-малко пари за изглаждане на пътя за технократски промени.
Отказвайки се от политиката, обществото се върна към политиката. Много хора са удовлетворени от това: тези, които желаят твърда смяна наляво или надясно; чиито съществени ползи са културни, а не икономически; или които не харесват напъните за уединяване на части от политиката от политиката и даването им на остри глави бюрократи, ръководещи самостоятелни централни банки или органи за контролиране на закупуването на медикаменти.
Но някой в действителност ли се усеща по-добре през последното десетилетие на публични каузи? За намаляването на налозите, без значение от растящите сметки за обществено обезпечаване, празниците и глада в обществените разноски, намаляването на свободната търговия в името на националния суверенитет? За глупави очи, едно от най-разочароващите неща за популистките държавни управления е, че макар целия звук и гняв, те съвсем не са трансформирали ролята на страната — просто са я създали по-малко ефикасна.
Какво е какво върша, когато никой не слуша? Могат най-малко да посочат нелепостите в политическите оферти. Няма път към по-голям разцвет посредством стопански шовинизъм или харчене на маси от обществени пари. Реформите за по-добро действие на държавното управление и стопанската система може да са безкръвни като политика и сложни за използване, само че най-малко работят — и не е наложително да са несъвместими с десните или левите цели по ваш избор.
В момента въобще няма вкус за сходни схеми, което е иронично, като се има поради, че има повече несгоди от всеки път, изливащи се от университетските факултети по обществени науки, осъществяване на мозъчни тръстове едни за други и попълване на PDF отчети, които никой не силата се грижи да чете. Време е за друг метод. Няма смисъл да се измислят схеми за обществено усъвършенстване и по-късно да се желае от политическата система да ги приложи. Вместо това предизвикването е противоположното: какви промени в политическата система биха я предиздвикали още веднъж да се заинтересува от обществено и икономическо усъвършенстване? Отговорите няма да дойдат елементарно. Това обаче е чудото, от което светът се нуждае в този момент.
