Добре дошли в зимата на чудото
Изборите, които се провеждат по света тази година, са едни от най-значимите в съвременната история — и въпреки това по някакъв начин притежават цялата привлекателност на състезание за президент на студентски съвет. Защото това са избори без идеи, пълни с политика без политика и ожесточен дебат за ценности, но не и за посока. Това е горчив, объркващ свят за онези, които са посветили живота си на мислене как обществото може да се организира по-добре. Добре дошли в зимата на коварството.
На Доналд Тръмп не му липсват политически идеи, вярно е – от увеличаване на търговските тарифи до преки избори на директори на училища и „смазване на дълбоката държава“ – но едва дори теория за това как те трябва да направят нещо по-добро. Неговата почти победена основна опонентка Ники Хейли (която отказва да се прибере вкъщи, въпреки че персоналът на ресторанта поставя столове на масите и щраква ключа за осветлението) няма забележими политики, точка.
Демократическата страна не е много по-добра. След първия мандат, в който неговата подписваща политическа инициатива беше голям, еднократен и не особено навременен план за екологични разходи - така нареченият Закон за намаляване на инфлацията - Джо Байдън изглежда решен да търси втори мандат главно с обещанието за не е Доналд Тръмп. Тъй като на никого в Демократическата партия не е позволено да критикува своя очевидно уязвим кандидат, няма политически дебат. Междувременно в Обединеното кралство идеите на Консервативната партия отдавна се изчерпаха, докато лейбъристите изглежда са решени да нямат такива, които да попречат на преднината им в социологическите проучвания да се превърнат в изборна победа.
Политиката винаги е лоша отношение към политиката; изборите са голямо състезание между различни визии за обществото, идеи за националност или предпочитания пред ролята на държавата. И все пак в продължение на много години гласоподавателите очакваха техните правителства да имат някаква идея как да направят нещата по-добре, а не просто по-националистки или по-либерални, по-свободен пазар или по-ляво. Това беше ролята на мигача. Това беше вярно по време на правителствата на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън от 80-те години на миналия век, които бяха подкрепени от много консервативна мисъл и достигнаха технократичен апогей при Бил Клинтън и Тони Блеър през 90-те години. Това бяха годините на невероятен апотеоз, на политически семинари в сърцето на правителството — на подтиквания и стимули, трети начин, такси за задръствания, пренасочване на ресурси към образование в ранна възраст и реформа на обществените услуги.
Последващият упадък на извивката се дължеше отчасти на собствения им провал. Центристките реформи никога не са били достатъчни сами по себе си, за да задоволят широк политически кръг, но провалите, които доведоха до финансовата криза от 2008 г. и последвалите спасителни програми - проектирани според безупречни технократски принципи, но неразбираеми за средния избирател и дълбоко непопулярни - взривиха идеята че компетентните лидери биха могли да променят пътя си към един по-добър свят.
Последващите развития вкараха уонкизма в още по-дълбока дупка. По време на пандемията технократите бяха на преден план: в някои страни се справяха добре, в други зле, но в почти всички се направиха непопулярни. Войната в Украйна и завръщането на съперничеството между САЩ и Китай на велики сили съживиха определен вид глупаци - онези, които водят военни игри и гледат сателитни снимки - но конфликтът изисква разходи за отбрана, а не схеми за по-добро общество. Междувременно постоянното застаряване на населението и спадът на темповете на икономически растеж в напредналите страни означават, че има все по-малко пари за изглаждане на пътя за технократски реформи.
Отказвайки се от политиката, обществото се върна към политиката. Много хора са доволни от това: тези, които искат твърда промяна наляво или надясно; чиито основни интереси са културни, а не икономически; или които не харесват усилията за изолиране на части от политиката от политиката и предоставянето им на остри глави бюрократи, управляващи независими централни банки или органи за регулиране на закупуването на лекарства.
Но някой наистина ли се чувства по-добре през последното десетилетие на обществени дела? За намаляването на данъците, независимо от растящите сметки за социално осигуряване, празниците и глада в публичните разходи, намаляването на свободната търговия в името на националния суверенитет? За глупави очи, едно от най-разочароващите неща за популистките правителства е, че въпреки целия шум и ярост, те почти не са променили ролята на държавата — просто са я направили по-малко ефективна.
Какво е какво правя, когато никой не слуша? Могат поне да посочат глупостите в политическите предложения. Няма път към по-голям просперитет чрез икономически национализъм или харчене на маси от публични пари. Реформите за по-добро функциониране на правителството и икономиката може да са безкръвни като политика и трудни за прилагане, но поне работят — и не е задължително да са несъвместими с десните или левите приоритети по ваш избор.
В момента изобщо няма апетит за подобни схеми, което е иронично, като се има предвид, че има повече нещастия от всякога, изливащи се от университетските факултети по социални науки, провеждане на мозъчни тръстове едни за други и попълване на PDF доклади, които никой не силата се грижи да чете. Време е за различен подход. Няма смисъл да се измислят схеми за социално подобрение и след това да се иска от политическата система да ги приложи. Вместо това предизвикателството е обратното: какви реформи в политическата система биха я накарали отново да се заинтересува от социално и икономическо подобрение? Отговорите няма да дойдат лесно. Това обаче е чудото, от което светът се нуждае сега.
